Треньорът и хокеен национал Мартин Миланов е роден на 10 юни 1978 г. в София. Занимава се с ледения спорт от дете в Славия. Треньор е от 10 години. Завършил УНСС със специалност “Икономика на индустрията”, а магистърската му степен е “Управление на човешките ресурси”. Притежава всички сертификати от Международната федерация за треньор. Учи в момента за магистър в НСА, предстоят му още два семестъра. Син е на бившия хокеист и популярен треньор Георги Миланов. Мартин е селекционер на юношеските национални отбори до 18 и 20 г. През миналия месец класира по-големите на второ място на световното в София, дивизия III. Започваме разговора оттам…
– Бихте ли обяснил за хората, които са далеч от хокея, колко ценен е сребърен медал на световно пъренство в трета дивизия? Отстъпихме само пред Китай – отбор, който ни превъзхождаше поне с една класа…
– Вече го споделях пред медиите – всяка една победа на световно е ценна. Постигал съм го и като играч, и като треньор. Това сребро е най-големият ми успех. Но не става въпрос толкова за мен, колкото за момчетата. Аз се гордея с тях и се радвам, защото ги бяха заклеймили като наркомани и буклуци, че не стават за нищо… Показах на онези, които плюят, че младите могат да играят и да побеждават съставите на държави с подготовки, с контролни срещи и т.н. и т.н. Преди това световно ми предричаха провал. Щели сме да паднем от всички, момчетата играели безобразно… Казах им, ОК, мислете си каквото искате. И какво стана? За първи път в историята постигаме четири победи на световно за юноши или младежи.
– Мнозина са на мнение, че успехът се дължи предимно на момчетата, които играят в Чехия и Словакия?
– Не съм съгласен, не е само тяхна заслугата. Те не могат без останалите.
– Познавате добре хокеистите, които от Славия отидоха в Чехия. Как се промениха те като спортисти и хора, след като заминаха за чужбина?
– Промяната е, че там мислят само и единствено за хокей, живеят с играта. Това е! В тези държави си заобиколен от хокей, вървят мачове по радио, телевизия… Знаете клишето, че след като някой е примерно руснак, чех или словак, значи задължително трябва да е добър хокеист. Не непременно. Да, обаче, стига ти само да си гледал, дето казват някои. А в България никой не говори за хокей, няма къде да гледаш, в първенството постоянно се отлагат мачове, децата работят. И ако се върнем на световното, успях да ги надъхам момчетата с мои си методи. Не беше лесно да се направи спойката между играещите в чужбина и “нашите”. Просто те ме познават. Държа на дисциплината, бил съм им капитан, помогнал съм на всички да отидат в Чехия… Направихме преди време този мост на дружбата между Славия и чешкия Бенатки.
– А как върви проекта?
– Бенатки запада като клуб и момчетата се преместиха. Максим Ефтимов е в Млада Болеслав, а Мартин Николов и Сашо Василев – в Мелник. Богдан Иванов в последните месеци тренира тук, но ще се върне да доиграе няколко мача в Бенатки. Имаме и един вратар в Млада Болеслав – Димитър Димитров, той е роден през 1997 г. Митко ще дойде сега за световното до 18 години в Тайпе през март. От четири години е там. Него съм го тренирил персонално. Той е страшно амбициозно дете. На един турнир в Чехия специално им обърнах внимание да го гледат, защото искахме да го оставим. Още след първия мач човекът ми съобщи, че го иска. Построи му стая към къщата си и момчето до ден днешен живее с треньора си. Като син му е.
– Да се върнем обаче към родната действителност. Кога решихте, че искате да се занимавате с треньорство? Доста трудно призвание в България днес…
– Не знаех, че ще се занимавам с хокей, поради което избрах да уча. Работил съм във фирми, отговарял съм за инвестиционни проекти… Това ми помага в настоящата работа. Преди 10 години започнах тук с едно дете, а сега имам аматьорска лига с много отбори, отделно школата на Славия и още няколко сателитни тима на нашата пързалка. Почнах от нулата. Дори треньори от други отбори са ми споделяли, че е хубаво Славия да съществува и да е силен, пък било то и когато ги бием, за да имат стимул и те да се развиват. Преди 10 години Славия падаше от всички. Казах си, че не е нормално, при положение че имаме собствена пързалка, да ни бият отбори от Зимния дворец, които тренират по 2-3 пъти седмично. Заех се, направих хокея целогодишен спорт, а дотогава беше сезонен. Няма такова нещо обаче като “сезонен спорт”. Дори специализираните дисциплини тренират целогодишно. Например ските. И вече имам национали, момчета, които минават 5-6-годишни цикли на лед и сухи тренировки. Идват юноши, които ще направят по-добри успехи и от този на момчетата на световното до 20 г. в София.
– Случи ли се нещо конкретно, за да се захванете с треньорска работа?
– Преди десет години за един месец може би се смениха трима треньори на подрастващите. По една или друга причина те идваха и си отиваха. Моят баща винаги ми е казвал да хвана един отбор и да го тренирам. Тогава обаче още учех, имах заведения, въобще занимавах се с други неща. След тръгването на последния треньор баща ми ме помоли да поема работата му поне за седмица, докато намерят друг. Още на първата тренировка, на която бяха дошли 2-3 деца, усетих, че това е моето призвание. Малките ме слушаха, всичко ми допадна страшно много. Мисля, че ми се отдава да привличам хора около себе си за каузата. Така започна всичко – от 1-2 деца, 10, 20, 30, 50, сателитен отбор Айсберг… Наложи се създаването му поради факта, че скамейката на Славия винаги е била голяма, а някои деца се отказваха, ако не намираха място в отбора. В една година Славия спечели титлата, а Айсберг се нареди на второ място.
– Деца от колко възрасти в момента играят хокей в Славия?
– От всички. Родените между 2003-2005 г. играят крос-айс (бел. ред. по широчина на леда). Те са до 10 г. След това са до 12, 14, 16 и 17 години. Отборите прогресивно изтъняват с юношеските години нагоре. Децата се отказват. От клубовете в Зимния дворец само ЦСКА успява да задържа юноши и донякъде Иво Николов в Левски.
– Колко са децата само в Славия?
– В момента имаме не повече от 70 във всичките възрасти. Напуснаха ни доста подрастващи и отидоха в клубовете от Зимния дворец.
– А преди десет години колко бяха?
– Много малко. Тогава федерацията беше толкова слаба, че имаше парадокси, като например този, че в една възрастова група се вкарваха по четири набора.
– В България постоянно се говори, че спортът страда от липсата на база и пари. В подкрепа на това е обстоятелството, че хокеят е специфичен и скъп. Но само тази ли е причината ледената игра да страда? И защо юношите се отказват от хокея?
– В България е загубен спортния дух, децата нямат хъс. Отделно, че хокеят е игра за интелигентни хора. Няма как да си слаб ученик и добър хокеист, това няма как да се получи. Нашият спорт изисква умствен багаж.
– Всеки знае, че трябва да има пързалки в големите квартали и градове.
– Да, навсякъде трябва да има. Във Варна, например, започнаха да ни бият до 12 години.
– Има ли бъдеще играта там?
– Не, защото пързалката е малка. Трябва да я разширят и тогава ще има бъдеще. Сега там могат да играят само деца. На тясно поле с подходящата тактика могат да те победят винаги. Това не омаловажава успехите им, но по-големите от 12 г. трябва да идват в София, където ще падат с големи резултати, което ще ги откаже. Така беше във Велико Търново, когато аз бях юноша. Те ставаха шампиони, тренираха от сутрин до вечер, имаха много хъс… Сега върху пързалката има построен жилищен блок.
– А в Хасково как стоят нещата?
– Пързалката там е още по-малка, почти колкото една съблекалня. Какво можеш да направиш?! Опитахме да помогнем за доброто на хокея, в името на играта, но няма как да стане. Не можеш да запалиш хора на определен вид спорт, ако липсва база, която да се използва само за въпросния спорт. Тук мога да дам пример с Лудогорец във футбола. Гостуват им Левски и ЦСКА, те ги побеждават, местните се радват. А какво става, когато Славия гостува на хокей и бие с по 30 гола? Нищо!
– Сливен?
– Ами дано се получат нещата там. Проблемът е, че в българския хокей има много лоши съветници. Една пързалка е скъпо съоръжение и се управлява трудно. Наясно съм, защото аз и баща ми се занимаваме с нашата тук на “Славия”. Знам всеки ъгъл и сантиметър. Сами си плащаме консумативите. Пак казвам, за спортове като хокей, фигурно пързаляне и шорттрек, ни трябват пързалки, които да се ползват само по предназначение. А не в тях да има кафенета, ресторанти, дискотеки. Мога да ви дам пример с Москва. Към пързалката има само съблекалня, от която се излиза на леда. Нищо друго! Липсват дори седалки за публика. Това е във всеки квартал. Отделно ни трябват специалисти, които да разбират от хокей и да го развиват по най-добрия начин. Хора, които да направят пирамидата от широка в основата до все по-тясна към върха. Ако говорим за Сливен конкретно – да има състави от деца до мъже.
– Държавата ли трябва да стъпи по-сериозно за каузата на хокея? Сега се връщат спортните училища…
– И това, но не само. Проблемът е в хората. Читавите хора напускат България. Оставаха малко от тези, които се мъчат нещо да направят. Трябва да се развиват центрове. Те загинаха, защото държавата престана да влага пари в тях. Като ученик аз прекарвах дните си на пързалката и в спортното на Славия. Ще ви цитирам бащата на жена ми, който е специалист по борба, бил е президент на федерацията по този спорт в Русия. “Не можеш да имаш спорт за високо спортно майсторство, ако нямаш спорт за здравето на нацията, масов спорт”, казва той. Оттам ще тръгнат нещата. В парковете има маси и пейки, на които децата пият бира. А може да има успоредки и други пособия за спорт. Аз живея в кв. “Овча Купел”, до 66-о училище. Ако отидете там през лятото в 19 часа, ще видите опашка пред уредите. Какво пречи да заварят няколко тръби пред един блок? Много ли пари са необходими за това?!
– Добре, няма ли обаче в момента повече деца, които да тренират хокей? И то по време на тази прословута криза?
– Има. Много хора водят децата си тук, защото страдат от астма и ги пращат лекарите, за да дишат ледените изпарения. Доста деца се излекуваха. Лека-полека ги приобщаваме. А и да си го кажем честно: къде другаде ще станат национали? Просто конкуренцията е малка. Обиколиха света с този спорт, при това на екзотични места като Нова Зеландия, Мексико, Тайпе…
– Колко излиза на едно семейство на месец, ако иска да запише детето си на хокей в Славия?
– Месечната такса е 80 лева. За екипировката съм казал на тези, които нямат възможност, че аз ще намирам втора употреба на децата, които са сериозни. Никой не е върнат заради липса на екип. После някои са купуват и връщат старата. Преди давахме екипировка срещу депозит, но сега на “Славия” нямаме възможност. Кризата се отразява и на нас. Тук бих искал да засегна и друг проблем. Как може Зимния дворец да дава на всички федерации безплатни часове на леда?! Почти всеки състезател си направи клуб и дръпна по десетина деца. Взема си базплатен лед, събира си такси от родителите и преживява. От което пострадахме ние. Едно добро, направено от държавата, доведе до лошо за други. Идеята е ледът на Зимния дворец да е максимално зает. 90 процента от треньорите не плащат. И всички са национали…
– В тази връзка как виждате бъдещето на българския хокей?
– Ами как… Надявам се повече деца да се запалят да тренират и така нещата да тръгнат по веригата. Подрастващите са различни, всяко едно поколение се отличава от другите. Уникални са по своему. Надявам се да идват по-злобни деца, говоря за спортна злоба. Идеята ми е да трансформирам тази злоба в амбиция за спортуване и развитие. Това ми отнема много психически сили, но вярвам, че ще успея. По принцип това е ролята на един треньор. Трябва да се преценяват нещата – не всеки става за защитник, не всеки за голмайстор. Добре е да знаеш кой къде да сложиш.
– Ще задам въпроса и по друг начин – има ли въобще хокеят бъдеще в България?
– Има, как да няма!? Разни хора натякват от доста години, че умира, а както виждате хокей има, че и постига успехи. А нека зложелателите да си говорят…
– Като стана дума за зложелатели, направи ми впечатление, че сте доста разделени в българския хокей. Постоянно има интриги, съскат змии, злослови се, правят се мръсотии… Защо е така?
– Защото има дребни души. Интелектуалното ниво на мнозина е доста ниско. Някои хора просто са прочели много малко книги. Говоря като цяло. Схемите станаха много дребнави. Всеки вече знае какво се случва в българския хокей. И чистачката знае. Колко пари ще се усвоят от Международната федерация за световното в България, колко струва хотела на Нова Зеландия и т.н. После се смята, задават се въпроси защо били останали толкова пари, дали някой ги е откраднал, защо този е треньор, а онзи преводач…
– Откъде черпите треньорски знания?
– Както вече споменах, съпругата ми е рускиня, бивша световна шампионка по фигурно пързаляне, та често ходя в Москва и си набавям литература. Също така свалям от интернет. Ходил съм на семинари на международната федерация. Познавам големи специалисти, от които съм научил доста неща. Като например бащата на Павел Буре, който е създал прословутата му скорост. Човекът ми е издал някои тайни как се тренира експлозивността на краката и т.н. Лека полека съм си изградил една схема на работа. Лошото е, че малко от тези неща могат да се приложат директно в България. Трябва да се импровизира. Ако например направиш едночасова тренировка на сухо, те на другия ден няма да дойдат. Трябва да има хем забавен елемент, хем натоварване.
– Вашият баща е един от най-големите хокейни специалисти в България. Съветвате ли се с него?
– Постоянно. Един скорошен пример ще дам. На световното за младежи в София той седеше няколко реда зад скамейката ни. Даде ми съвет за нещо, но аз не го послушах и за малко да сбъркам.